Той още бълнува за свойта разблудна царкиня. Все още сънува тихия двор с белоцветните вишни. Още проклина миража на водни пустини... Той - на черните песни неверния вожд. Бездомникът в нощта - поет прокълнат.

Животът беше за Димчо страдание, а страданието - неговата поезия. Тъгата му бе майчица рождена, зла мащеха за него беше радостта. Затова, когато го чуете от стиховете да простене, знайте: той стене със заключена уста.

Заключена, за да задуши болката в себе си. Димчо счита за неморално да я разпростре върху другите. И често тя се трансформира в едва сдържан стон. В плач, който не чуваме, но чувстваме.

А първият отзвук на човека е плач. Оттам насетне хората или остават хора и продължават да плачат, или стават чудовища и карат другите да плачат. На този свят хората се смеят заедно, но плачат винаги поотделно.

И Димчо предпочете да плаче сам, вместо да кара другите да плачат.

Но еснафът - онзи злопаметният, завистливият, отмъстителният- никога не го остави на мира. И Димчо цял живот воюва срещу него. Но бидейки ловец, той беше и дивеч. Защото - сам и безпомощен - много от стрелите му излитаха от тетивата, но често политаха към собствената му гръд. А една от тях го застигна и улучи нейде край Демир Хисар. Тя рикушира в тялото му, превърна се в злокобна вест, за да застине завинаги в образа на една майка, която и до днес "в тъжен унес чака тя да се завърне нейното дете". Няма, няма кой тогава да извика: "Стига! Спасете Димчо, за да се спаси доброто!" И той си тръгва от света бездомен - на бойното поле само птиците му махат за раздяла.

Птиците и тази невероятна Димчова майка - българската Мадона, вкаменена навеки над Копривщица в очакване на своя син. Този паметник не е само камък. Той е камък и поезия. Камък и болка. Камък и проклятие. Камък и надежда.

Да знаете, хора: там, над Копривщица една майка още чака и оплаква своя син. Не спира. На гроба на България тя плаче!...

От чакане и болка очите й на извори станаха.

Ръката, що подпира брадичката, на бряг се превърна.

От косите й нови борове пораснаха...

След смъртта на Димчо Дебелянов ангелите вече нямат хор. Остана само един спомен и една поезия. Неговата. Тя може да бъде болка и нежност, може да бъде шепот и вик, може да бъде страст и проклятие, може да бъде ад и рай, но винаги си остава наи-нежната поезия за човека и душата.

Такъв бе той - поетът и човекът. Обиждаха го. Проклинаха го. Убиваха го. Но той остана... Димчо. Не мижитурка. А човек. Не мизантроп. А истина. Не пияница. А поет. Прозрял една голяма истина. Изстръгнал една велика правда. Възкресил една премазана любов. Любовта към хората и белоцветните вишни.

И всичко това - в една човешка трагедия. Това е трагедията на бездомника, пожелал някога да стане поет, и трагедията на поета, останал завинаги бездомник в нощта, "сам понесъл тъгите на милиони сърца"...